„Задача с много неизвестни“ на Братя Мормареви се падна на седмокласниците

Изпити седмокласници.

Снимка "Булфото" от dir.bg

„Задача с много неизвестни“ на Братя Мормареви е творбата, която трябваше да преразкажат на изпита по български език и литература (БЕЛ) седмокласниците днес.

Според повечето излизащи от изпита тестът и задачата за преразказах не са били особено трудни.

По вариант 1 писаха близо 60 000 седмокласниците в страната на националното външно оценяване по БEЛ. Изпитът започна в 9 часа с продължителност 150 минути.

Той не е на модули, а учениците трябваше да отговорят на 26 въпроса, някои от тях са със затворени с отговори, от които могат да избират.

Последната задача бе да създадат текст върху неизучавано произведение, на която се падна „Задача с много неизвестни“ на Братя Мормареви.

Учениците трябваше да преразкажат пета глава – „Когато триъгълникът не е тъпоъгълен“, като влязат в кожата на главния герой от разказа на братя Мормареви и я предадат от името на Досьо в минало свършено време в трансформиращ преразказ във втория модул на изпита.

На 17 юни ще се състои националното външно оценяване в седми клас по математика.

Максималният брой точки от националното външно оценяване по БЕЛ и по математика в седми клас е 100 точки. Те няма да се превръщат в оценка по шестобалната система. Проверката и оценяването на всички засекретени изпитни работи на седмокласниците ще се извърши в електронна среда, като на държавните зрелостни изпити. Резултатите от изпитите в седми клас трябва да са готови до 29 юни

Ето и пета глава от „Задача с много неизвестни“ на Братя Мормареви“, която седмокласниците трябваше да преразкажат:

Когато триъгълникът не е тъпоъгълен

Досьо излезе умърлушен от лекарския кабинет. Биеше първият звънец и децата се прибираха по стаите. Нямаше време дори да прескочи зад ъгъла, където го чакаха Живко и Патри. Беше го яд, че точно него разобличиха. Знаеше, че само той може да извърши правилно оглед на мястото, да провери педя по педя всяко парче земя. Знаеше също, че там, където има престъпление, има и следи, а има ли следи, то следите остават. Още от малък Досьо мечтаеше да стане милиционер, един от тези, които се возят в жълтите коли със сини лампи, разкриват престъпления и хващат престъпници. За разлика от много деца той не промени мечтата си. Сигурно щеше да я осъществи, тъй като бе упорит, а упоритостта е едно от най-важните качества за всяка професия. Още от малък беше пълен и в къщи не му даваха да яде много сладки неща. Бонбоните направо криеха на най-фантастични места. Досьо обаче винаги ги откриваше, защото от всичко най-много обичаше шоколадови бонбони. Веднъж ги търси три дни безуспешно, но не се отчая. Когато разбра, че ще идват гости, мушна се в ъгъла зад канапето и там прекара час и половина, но разбра къде ги крият. Не видя, по-скоро чу. Гостите разговаряха за най-различни безинтересни работи, когато изведнъж майка му каза:

— Боже, забравих да извадя бонбоните. Малко е смешно, но ние ги крием зад радиатора. Досьо много ги обича, а е доста пълничък. Като пуснат парното, ще им търся друго място.

Гостите се смяха от сърце, но на Досьо му стана обидно. Когато си тръгнаха, майка му излезе да ги изпрати до трамвайната спирка. Досьо измъкна бонбоните и изяде осем.

Та още оттогава той знаеше, че всяка упоритост в края на краищата се възнаграждава. Но знаеше също, че нито Патри, нито Живко притежаваха това качество, още по-малко знанията му по криминалистика. Все пак Досьо реши, че не всичко е загубено. Трябваше да намери изход! Мозъкът му заработи бързо. Да избяга? Глупости, отхвърли Досьо тази възможност. След цялата история с лекаря бягството можеше да доведе до лоши последици. Пък и да си избягал, значи направо да си виновен. Виж, ако те изгонят? Точно така, ето правилното решение. Трябва да го изгонят. Но как да стане това най-лесно и най-бързо? Действително имаха час по пеене при другаря Петров, а до втория звънец оставаха минути. Другарят Петров гонеше мъчно и никога нямаше да изгони Досьо, защото знаеше, че ще му достави удоволствие — Досьо не обичаше пеенето и беше абсолютно немузикален. Щеше да го накара да изпее нещо сам, та целият клас да се превива от смях. Значи трябваше да направи някоя пакост още преди часа.

Огледа се и видя, че от дъното на коридора идва учителят Коста Русев. Висок, около петдесетгодишен мъж, той имаше прошарени коси и нещо величествено в походката. В едната си ръка държеше дневник, в другата — голям дървен пергел и триъгълник. Досьо се страхуваше от Русев, но нямаше как, трябваше да направи нещо неприлично, за да бъде изгонен. Мозъкът му отново заработи като кибернетична машина и даде за миг отговор на поставената задача. Отиде веднага до най-близката врата, извади тебешира, с който си беше натрил езика, и започна да пише:

Триъгълника…

Чувствуваше приближаващите се стъпки на учителя, долови и учудения и уплашен поглед на дежурния ученик, който искаше да го предупреди за надвисващата над главата му опасност. Планът на Досьо беше да напише „Триъгълникът е кръгъл…“ и нещо обидно след това, но не много обидно, защото все пак… Не успя обаче да намисли точно какво, тъй като строгият глас на учителя го прекъсна:

— Браво бе!

Досьо се обърна рязко и застана мирно. Направи се на изненадан и уплашен.

— Триъгълникът значи е кръгъл. Браво! — повтори учителят.

На него, разбира се, и през ум не му минаваше, че Досьо счита, че триъгълникът е кръгъл. Той много добре знаеше, че Досьо иска да го ядоса, но не разбираше защо.

— Я кажи колко вида триъгълници знаеш? — попита той.

Досьо мълчеше.

— Един вид съм аз — каза Русев. — Хайде, подсказах ти, сега ти кажи останалите видове!

Досьо знаеше колко вида триъгълници има, но си мълчеше, защото почувствува, че учителят го подиграва.

— Дай си бележника!

Досьо го подаде с готовност и надежда.

— Триъгълникът не може да бъде кръгъл, моето момче — каза Русев. Досьо помисли, че е успял. Щом учителят се обърнеше към някого с „моето момче“, следваше изгонване.

— Кръгла може да бъде двойката. Точно една кръгла двойка ти пиша, за да разбереш, че има и тъпоъгълни триъгълници. Можеш да се гордееш, че си първият ученик, изпитан в коридора. Марш сега в клас! — подаде му той бележника.

Досьо тръгна с наведена глава към класната стая. Биеше вторият звънец. Зърна малкия без домашното по математика. С чанта в ръка и озъртайки се плахо, детето се отправяше към стълбището.

— Къде бе, тебешир? — попита го Досьо и в гласа му се чувствуваше злоба, сякаш малкият бе виновен за всичко.

— Аз, такова — измънка малкият, — казах, че кракът ми е изкълчен — и си тръгна, като започна силно да накуцва.

А Досьо влезе в клас. Мислеше за Живко и Патри, които напразно го чакаха.

Сподели: