Традиции: В нощта срещу Игнажден се меси магическо тесто

Утре е Игнажден. Според традицията на самия празник, още преди изгрев слънце, огнището трябва да е запалено, а гозбата да ври. В народната традиция празникът се свързва с началото на Новата година. 

Сред най-характерните обичаи за Игнажден е така нареченият „полазник“ или „полезник“, символизиращ магическата сила на първия ден. Според него, който пръв прекрачи прага на дома, определя каква ще бъде идната година. И за да не оставят благополучието в ръцете на случаен човек, дедите ни избирали „полазника“ предварително, като предходния ден му отивали на гости с бъклица вино, за да го поканят, тъй като били убедени, че именно той ще донесе сполука на цялото домочадие.

Полазникът не влиза в дома с празни ръце, а носи наръч от съчки. С най-голямата пръчка разравя огнището, за да пръснат искри. През това време благославя дома и неговите стопани с думите: „Колкото искри има в тази къща, толкова пилета и берекет да има“.

Един от най-интересните обичаи, свързани с празника идва от разградския и русенския край и е наречен „вардене (или пазене) на квас“. Обичаят започвал в нощта срещу Игнажден и завършвал на 1 януари – Васильовден. Това са т.нар. “мръсни дни” или преходът от старата към новата година, от хаоса към новата организация на Вселената.

В него участват единствено моми и жени, които се събират вечерта срещу Игнажден. Две от момите замесват тесто, като едната трябва да е първо, а другата последно дете на родителите си. Към тестото се добавят различни магически билки и се омесва с гръб към нощвите (дървени съдове за замесване на тесто). Счита се, че загърбването символизира неизвестността, която носи новата година. След като е готово, без да го гледат, момите го поставят в един от ъглите на стаята и край него цяла нощ будува омъжена жена, за да го пази. Останалите в къщата извиват кръшни хора.

Обичаят се повтаря през 12-те нощи до настъпването на Нова година, като се сменя единствено дома, в който се случва. С особено внимание се изпълнява през три от вечерите – срещу Игнажден, срещу Коледа и срещу Нова година. В последната нощ жените и момите, участвали в него, разделят тестото помежду си и го пазят за лек и магии.

Според етнографите „варденето на квас“ е свързано с факта, че за празник българите приготвяли хляб с квас. На този хляб приписвали магически свойства.

Квасеният хляб се украсявал в зависимост от случая, за който се приготвя. Не е известно откога квасът е навлязъл в българската кухня. Според историците сигурни данни има за ХV-ХVІ век, но вероятно е бил познат много по-рано.

Традиционно квасът се получава при замесването на брашно и вода до гъста каша, която се оставя за няколко дни в глинено гърне. След приготвянето на хляба, изсушавали остатъка от кваса, увивали го в чиста кърпа и го използвали след време. Казвали, че квасът е баща на хляба.

В народните представи той се оприличава на живо същество – заради способността му да расте, т.е. да увеличава обема си. Освен това той “остарява” – губи силата си. Тогава трябва да се “подмлади” – да се поднови.

Нов квас се захваща на специални дни – преди Великден, преди сватбата и преди Коледа. Ферментиралата смес от вода и брашно се считала за изключително лековита. Вярвали, че квасът предпазва от магии. Използвал се широко и в народната медицина.

Ритуалът има магьоснически характер и е бил преследван от свещениците, може би и затова е описан едва в края на ХІХ век от големият български етнограф Димитър Маринов.