Репортер на „ВАРНА новини“ с първа награда в най-стария литературен конкурс в страната

Конкурс в Шуменски университет

Снимка: Фейсбук.

Приключи 44-то издание на Националния студентски литературен конкурс „Боян Пенев“ в Шумен. Сред наградените е и репортерът на „ВАРНА новини“ Андрей Андреев. Той получи първа награда в категория „проза“ с разказа си „Първият“.

Андрей Андреев
Андрей Андреев

Голямата награда (издаване на книга) спечели Михаела Илиева от Великотърновския университет. В раздел поезия първото място отиде при Маргарита Бурмова от Софийския университет, а раздел критика нямаше отличени.

По традиция награждаването на участниците се състоя пред барелефа на поета Иван Пейчев до Регионалната библиотека в Шумен. На събитието присъстваха ректорът на Шуменския университет проф. Георги Колев, председателят на журито и ректор на Нов български университет проф. Пламен Дойнов, членовете на журито Петър Чухов и Захари Карабашлиев, зам.-кметът на Община Шумен Найден Косев, граждани и медии.

ВАРНА новини

Първият

03.05.2020 г.

– Ама че досада… – мислеше си Наталия докато обикаляше долината на Суха река в търсене на средновековните скални манастири през топлия майски ден – Навигацията ми показва, че трябва да са тук… Проклета работа… „Стани журналист“ ми казаха, „щяло да бъде забавно“ викаха… Няма що…

Тя се спря и разроши с ръка красивата си рижава коса. Махна маската от лицето си за миг, за да вдиша свеж въздух и се вгледа в далечината. Пред себе си виждаше огромно водохранилище, което я накара да се позамисли:

– Тъпи техеранци (Тя наричаше жителите на област Добрич по този начин заради регистрационните табели на колите им)… – изрече на глас тя и си помисли – Каква е логиката да кръстите реката „Суха“ като тя видимо е препълнена… И къде са Ви указателните табели… Боже… Какво изобщо правя тук… Човек е готов на всичко за едното увеличение на заплатата…

Все пак амбициозната журналистка реши да извади фотоапарата си и да направи няколко панорамни снимки. За всичките тези години беше научила, че колкото и нескопосана да бъде дадена снимка тя рано или късно може да влезе в употреба, особено ако е на дивата природа. Тя прикачи обектива за далечни снимки и засне язовира пред себе си. След това го използва, за да поразгледа скалите наоколо. Те изобщо не се вписваха в представите ѝ за Добруджа, които беше придобила от часовете по география в училище. В съзнанието ѝ Добруджа представляваше просто едно голо поле, засято със слънчогледи и жито.

– Мога ли да Ви помогна по някакъв начин? – каза някой любезно зад нея.

Тя се зарадва и отговори още преди да се обърне:

– Да, изгубих се! Търся скалните манастири. Може ли да ме упътите?

Наталия се обърна и видя момче, облечено в накъсани черни дрехи. Лицето му беше мъртвешко бледо, вероятно признак, че е албинос. Косата му беше сива сякаш е боядисана с евтина черна боя, която вече изтънява. По начина, по който вятърът вееше десния му ръкав личеше, че половината му ръка я няма, а на другата носеше ръкавица. За бъде още по-трогателна гледката носеше слънчеви очила.

– Трябва да слезете долу, уважаема – каза непознатият. Той направи няколко крачки към нея и добави, че манастирите всъщност са разпръснати. Единият бил точно под тях, а останалите се намирали край водоема пред нея. Обясни ѝ към кои пътеки да се придържа и ѝ пожела успех.

– Благодаря Ви много! – каза тя!

– Няма защо, г-це Василева! – отговори усмихнато той.

– От къде ми знаете името? – ококори се тя.

– Баджът Ви ми подсказа – отвърна непознатия без грам емоция и добави – виждам, че сте от медия, позиционирана във Варна. Ако не ме лъже паметта основното Ви съдържание беше свързано с икономика… А и съм изненадан как сте преминали през КПП-тата…

Наталия се изненада. Не очакваше местните да са чували за медията, в която работи и че са готови да ѝ помогнат след като знаят, че е варненка. Тя се засмя и отговори:

– За КПП-тата не питайте. Отне ми доста време да мина през полицаите. А колкото до медията… Правя си експеримент… Искам да заснема някоя историческа забележителност, да напиша няколко думи за нея и да видя дали ще донесе повечко трафик за сайта ни. Зная че колегите ми няма да направят нещо по своя инициатива… Те са типичните бачкатори тип „от 9 до 5“.

– Старата школа – отвърна младежът. Той направи още няколко крачки и седна по турски с лице към големия водоем. – И аз съм го играл този филм – продължи непознатият и започна да ръкомаха – Честно казано ако целта Ви е слагачество пред началниците… ще получите похвала, след което малко по малко ще започнат да Ви делегират отговорности. Като нищо ще започнат да Ви карат да обикаляте по селата и да пишете за обичаите на местните. Друг е въпросът, че селските жители, които са готови да Ви помогнат не са много…

– И Вие ли сте журналист? – попита Наталия.

– Не. Музеен работник. Бивш. Или по-скоро ще бъда бивш след няколко дена. Заради вируса започна масова сеч на кадри.

– Съжалявам много – отговори тя.

– Няма проблем. Може би е за добро. Сега и аз имам възможност да пробвам нещо различно.

„Може би трябва да остана и да го накарам да говори. Щом е музеен работник вероятно ще изкопча нещо“ – позамисли се журналистката и седна до него.

– Нещо различно? – погледна го тя с недоумение – Какво имате пред вид?

– Може би трябва да се опитам да вляза в ролята на предприемач. Родителите ми починаха преди броени дни, оставиха ми куп проблеми на главата и сума ти дългове… А и без другото нямам какво да губя…

– Съжалявам за родителите Ви… – каза искрено Наталия.

Странникът сякаш се превърна в друг човек за няколко секунди:

– Чаках този момент с нетърпение. Това е за дето ме наказаха като ме пратиха във Вилно (Вилнюс). Аз – човекът, който не пие, не пуши, не взема наркотици, не пръска СПИН по купони, който има примерно отношение, който ходи на работа и получава добри оценки в университета… Наказаха ме като ме накараха да отида по Еразъм на сила! А на всичкото отгоре, както виждате, г-це Василева, съм сакат физически… Но… знаете ли… не се боя… Имах една колега в музея, която казваше „Онзи с тефтера вижда и записва“.

Тя реши, че непознатият е прекалено странен събеседник. Все пак щеше да е грубо от нейна страна ако просто се изправи и си отиде. Затова реши да му зададе още няколко безобидни въпроса:

– А какво имате предвид под „Нямам какво повече да губя“.

– Ще Ви кажа, но моля Ви, махнете този наморник… – отвърна спокойно той и посочи маската ѝ – Тук няма ченгета. Никой няма да Ви глоби. Това е дивата природа…

„Може би е прав“, помисли тя и си свали маската. Слънцето огря луничките ѝ, а непознатият закри очите си с ръка:

– Извинявайте! Просто фотонофобия. Свиква се. – каза той, свали очилата си и я погледна.

Наталия се сепна след като видя, че дясното му око го няма. Не посмя обаче да го попита какво му се е случило.

– Имах предвид, че физически съм развалина. Нямам око, нямам дясна ръка, нямам един пръст на другата ръка, нямам ляв крак… Имам проблем и с главата. В един прекрасен ден може да получа кръвоизлив на мозъка. Колко години живот ми остават? Може би песимистично около 2-3, оптимистично около 7-8 до 10, а реалистично – 5,6. Затова си мисля, че мога да си позволя да рискувам и да започна се занимавам със земеделие. Все някой трябва да я върши тази работа, нали? Сега ще имам доста работа след като не можем да разчитаме на вноса… А и това е причина да чета вашата медия по-често…

Наталия се засмя.

– Ако искате – каза непознатият – ще Ви напиша бележка с места, които можете да посетите, за да си направите още снимки.

– Бих се радвала – отвърна Наталия и отвори чантата, за да изкара лист и химикал. След като го направи погледна към непознатия и забеляза че той вече имаше. – Но как? – сепна се тя.

– Какво да Ви кажа, г-це Василева, винаги излизам подготвен… Винаги…

Той стисна пръстите си с брадичката, за да махне ръкавицата си. След това започна да пише бързо с калиграфически шрифт. Наталия се загледа в ръката му и забеляза сините петна по нея.

– Да, скрили сте си писалката в ръкава и затова имате мастилени петна по ръката…

– Това не е мастило – отвърна сухо той и продължи да пише в тефтерчето си.

Наталия се сопна тъй като обърна внимание, че действително той пише с черно мастило. Чудеше се как е възможно странникът да пише толкова бързо и красиво с лявата си ръка докато в същото време мигаше сърдито с око заради непоносимостта си към слънчева светлина.

– А как се казвате Вие? – попита го тя.

– Да кажем Тамерлан – отвърна несигурно той.

– Да кажем? – попита журналистката объркано и добави – Тамерлан не беше ли някакъв в Европа?

– Тц – изсъска Тамерлан с японско „произношение“ – Имате предвид „Тимерманс“. А Тамерлан е препратка към битката в Ангора или днешна Анкара… Тази битка се е състояла през 1402 година между османските турци и Тимуридската империя.

– Странно име – каза тя.

– И вие варненци сте странни – отвърна сухо той и добави – сигурно Ви е готино държавата да Ви хрантути, да имате всички блага на човечеството в кутийките си, горивото Ви да е евтино, да сте сигурни, че ако напуснете работа пазарът на труда ще Ви глътне още същата седмица… Но Вие не спирате… Ние, простолюдието, си оставяме костите за тази държавица, а Вие искате още и още благинки… Всички искате къща/апартамент, паркинг и кола, ако Ви вдигнат билетчето за градския транспорт ревете, нищо че карате собствените си коли. Ние какво да кажем? Отиваме на лекар веднъж на няколко години – плащаме си, защото пътуваме с километри до болницата и нашите осигуровки отиват за заплатите на белите престилки, а не за нашето здраве. Искаме сигурност – нямаме я. Искаме поминък – нямаме. Тръгнем да правим нещо – все се намират доброжелатели да ни пречат… Животът е гаден, г-це Василева, повярвайте ми… Макар хората в големите градове да не го виждате… Няма да си кривя душата ако Ви кажа, че Ви завиждам…

Тя слушаше речта му и си мислеше „Да, наистина техеранците са прости хора. Мислят си, че всичко се „дава“ и „взема“ и не осъзнават, че всички хубави неща, на които се радваме ние сме си ги извоювали с труда си и гражданската си позиция. Никога няма да се оправят“. Все пак му зададе и един кратък въпрос:

– Защо не отидете в големия град?

Тамерлан изсъска отново:

– Мислите, че не искам? И с какви пари? С 625-те си лева на музеен работник, с двете хиляди евро от Еразъм или с -10 000-те лева, които ми оставиха родителите ми?

– А защо са имали толкова много дългове?

– Защото, г-це Василева – каза сърдито Тамерлан – през втората половина на 90-те години на миналия век малцина селски жители са „намазали“. Вие, гражданята, чиито баби и дядовци са били селяни, сте се превърнали в реститути, докато една голяма част от нас… В общи линии – са си изгубили парите, „върнали“ са си някоя друга нива като и до ден днешен не знаят къде е… Късметлиите получават някаква рента – 100 – 200 – 500 до 1000 лева годишно… А нека да Ви попитам… Имате собствен апартамент, нали?

– Да. – отговори хладнокръвно Наталия.

– Имате го откакто сте се родила, нали?

– Даже от преди това.

– Имате и лозе в Константиново, нали?

Тя погледна Тамерлан учудено. Истината беше, че наистина техните имаха лозе, но то беше в Боровец:

– Нашето е в Боровец.

– Видяхте ли? – попита той – зная всичко… И вероятно имате 3-4 „вили“. Може би едната е в Петрич, другата в новопазарските села, имате и къща в Добричка област макар да не искате да си признаете, и една в тия местности на юг от квартал Аспарухово. Може би в „Крушките“, които доколкото зная, се намират в община Аврен.

Наталия се стъписа. Беше факт, че имат жилище в Петрич, в село Преселка (община Нови пазар), в Балчик и в „Ракитника“.

„Странно как не се сети, че имаме 4 апартамента във Варна, а не само два, че като съм родила са ми направили влог, който като станах на 18, беше от 50 000 долара, и че имаме и апартамент в Аксаково“, засмя се тя на ум.

– А, да. Вероятно като сте навършили пълнолетие сте получили 40-50 хиляди лева от вашите и имате къщичка в Аксаково, Белослав или Девня. Може би имате и още един или два апартамента, които отдавате под наем – добави от нищото Тамерлан.

– Но как… – попита Наталия с половин глас.

Той кимна и отвърна:

– Познавай враговете си… Но ще Ви призная… Обичам Крушари. Гледам онези блокчета до общината и ми се иска да имам апартамент в тях. Ще имам всички битови блага, няма да има мишки, а като изляза ще имам плочки и асфалт, а не кал и камъни.

– Защо не се преместите там? – попита с недоумение Наталия.

– Нали Ви обясних? Имам 10 бона за връщане. 10 бона, които не са мои, които не съм използвал аз, но които трябва да платя. А и моята наследствена селска къща е по-голяма от блоковете.

Наталия го погледна учудено:

– По-голяма от блок?

-Да – отвърна сухо той и обясни – Тия блокчета в Крушари са на по 3-4 етажа. Моята къща е от пет. А в двора имам и още две съборетини. Едната е на три етажа, а другата на два.

Журналистката го гледаше изумено:

– И смеете да се оплаквате?

Тамерлан откъсна написаното от него на тефтерчето и ѝ го подаде, след което отговори:

– Смея. Защото не знаете колко прости са били селяните през 90-те години и как дворовете и къщите им приличат на вехтошарница без акт 16.

Наталия не обърна внимание на думите му. Тя се загледа в калиграфическите буквички. Забеляза, че Тамерлан ѝ е написал 14 обекта в област Силистра, 19 в област Добрич и 12 в област Варна. Някои от тях не бяха „исторически“ в този смисъл на думата, в който ѝ се искаше, но прецени, че е хубаво да отиде и да ги разгледа.

– Благодаря Ви – каза тя.

– Няма защо – отвърна Тамерлан и добави – Моля Ви, извинете ме за пламенните ми антиреститутски речи… Наясно съм как звуча от страни. Зная, краен съм… Но нали знаете… един брадат човек преди два века беше забелязал, че битието определя съзнанието…

Наталия не знаеше кой е този брадат човек, но все пак се засмя и каза:

– И аз се извинявам, че подценявам вашите земляци. Мислех си, че сте прости селяни без грам мозък в главата, но явно сред Вас има и много кадърни хора.

– Има, има… – отвърна той – Ако Ви чуе моят бивш ментор… Но както и да е. Все още слънцето е в зенита си. Изчакайте още трийсетина минути ако искате снимките Ви да се получат добре без обектите да хвърлят сянка.

Тя се изненада, че един селски музеен работник вдява от фотография:

– Обичате да снимате?

– Може да се каже – отвърна Тамерлан – Да знаете, нашият Североизток има какво да покаже на света… И не говоря само за природата… Разходете се в Крушари, в ГенТош, в Добрич, в Тервел, в Алфатар, В Силистра, в Каолиново, във Венец, в Хитрино, ВелПрес, в Каспичан, НовПаз, НиКоз… На половината места ще видите, че всичко е проектирано както трябва, на останалите ще забележите че хората живеят истински и се радват на битието си…

Наталия, разбира се, не разбра какво означават съкращенията „ГенТош“, „НовПаз“, ВелПрес“ и „НиКоз“ тъй като никога не беше чувала за Генерал Тошево и Никола Козлево:

– Е, пред нашия блок имаме паркинг, правен е както трябва. Разбираме се и със съседите. Всички са умни и са си варненци – измънка тя несвързано.

– Радвам се за Вас. Но да знаете, нашето поколение е прецакано. Доста прецакано. Единици от нас са „намазали“. Останалите са смачкани… Някои физически, други психически, трети и по двата начина… Дано съм се оказал лош пророк и наистина да Ви вдигнат заплатата след тези снимки. Би било жалко ако изгубите ентусиазма си. Изглеждате енергичен човек.

– Дано, дано… – кимаше Наталия – Вярвайте, може и да изглеждам енергична, но истината е, че и на мен ми дотегна да чакам да падне таванът на лятното кино. Вече съм на 28, но на… четири години се занимавам с журналистика – нищо. Аз си оставям сърцето и ръцете – няма бонуси, няма благинки, няма отпуски, няма ваучери, няма нищо. Колегите ми пишат гневно, че увеличението на заплатите на лекарите и учителите не е достатъчно високо, но… Истината е, че аз надали ще имам увеличение.

-Да не Ви пука. Както Ви казах, аз вероятно няма да доживея 28… Но това не ми пречи да се опитам да направя нещо… Макар да е трудно, макар да няма на какво да се опра, макар да съм сам, макар да зная, че някоя мутра ще дойде и ще развали всичко… Все някой трябва да бъде първи, нали?

– И това е така, все някой трябва да бъде пръв… – отвърна Наталия.

След това тя забеляза, че около нея прехвърчат мъхчета, а въздухът стана по-студен. Тя затвори очи и сякаш изпадна в несвяст.

– Затова, г-це Василева… Отворете очи и живейте! – каза Тамерлан.

Тя се стресна, тъй като гласът прозвуча направо в ума ѝ. Отвори очи и забеляза, че слънцето започва да се скрива. Беше минало доста време Погледна в ляво и видя, че Тамерлан го нямаше. Вместо това наоколо имаше още няколко сини петна.

– Полудявам ли? – запита се тя и претърси джобовете си. В единия от тях намери листче, на което пишеше с красиви калиграфски буквички „Това не е сън, цветнооко момиче. Радвай се на живота! Ще станеш добър журналист“ – Явно не…

Наталия побърза и слезе от скалата. Втурна се по пътечките, които ѝ описа Тамерлан и направи ефектни снимки точно на време. След това потегли пеш по пътечката през нивите, за да стигне до колата си, която беше паркирана край село Ефрейтор Бакалово. По пътя си мислеше за този странник, който съчетаваше в себе си селячество и култура, омраза и любов, краен песимизъм и краен оптимизъм, живот и смърт… Не разбираше защо му е било да ѝ помага ако я мрази само защото е родена в богато семейство. Странно бе и защо като че ли в него съществуваха няколко души едновременно. Не знаеше дали просто не е някакво психическо заболяване.

„Този тип е първият странник, когото нямам против да срещна отново… Имам още толкова много въпроси…“, мислеше си журналистката.

Андрей Андреев

Четете още: