Ангел Каралийчев прави опит за самоубийство заради годеницата си
Ангел Каралийчев
„Творец на вълшебни светове“ – така заслужено наричат писателя Ангел Каралийчев. Сигурно у нас няма българче, което да не е чувало разказа му „Майчина сълза“, в която лястовичка преминава хиляди километри, за да стопли и напои изоставено в зимния студ птиче, или „Житената питка“, тръгнала да обиколи родното си място. Без нравоучения сладкодумният разказвач създава свят, изпълнен с човечност, доброта и топлота. Пише разкази, пътеписи, приказки и повести за деца. За книгата си „Приказен свят“ Каралийчев, който е превеждан на 50 езика и е най-издаваният след Вазов автор, получава Почетна грамота на името на Андерсен от Международния съвет за детско-юношеска литература – най-престижната световна награда за детска литература. Наричат автора на „Ането“ и „Тошко Африкански“ българския Андерсен заради тъгата и мъдростта, които носят творбите му. Приказките му за деца често разплакват възрастните.
„Представям си колко тъжен и глух щеше да бъде животът на хората без деца и без поезия“, казва Каралийчев, който най-добре познава тишината в дома след загубата на детския смях в нея. Любимец на децата, самият той остава без наследник – синът му умира като бебе, а по-късно издъхва и дъщеричката му, неуспяла да навърши две години. На непознати, които го питали дали самият той има деца, отговаря: „Да, имам.
Всички български деца са мои деца!“.
Роден на 21 август 1902 г. в Стражица, той завършва търновската гимназия, където за първи път се сблъсква със смъртта – негов близък приятел и съученик умира от туберкулоза. Това го разтърсва и той търси спасение в творчеството. През 1919 г. издава първото си стихотворение – „Орелът“, публикувано в сп. „Ученическа мисъл“. Чрез списанието се запознава с Никола Фурнаджиев и дружбата им продължава до края на живота им. През есента на 1922 г. се записва да учи химия, но бързо разбира, че тя не е за него, и се захваща да следва дипломация. Заради мизерията, в която живее като студент, колегите му лепват прякора Множко Гладнев. Каралийчев го приема с хумор и подписва с това име свои творби. Първата от тях, която го налага като име, е „Ръж“, вдъхновена от септемврийските събития и издадена през 1924 г. Ран Босилек, който тогава е редактор на сп. „Детска радост“, го насочва към детската аудитория.
Като студент Ангел се запознава и с бъдещата си съпруга – 8-години по-голямата от него актриса Вела Ушева, която споделя: „Това беше любов от пръв поглед“. Но след няколко техни срещи писателят се прострелва. Често се лансира версията, че прави това от ревност по ухажваната актриса. Говори се, че той я кори за неприлично късата й пола, че й забранява да разговаря с почитателите си и дори една вечер стъпква подарените й цветя. Накрая й поставя ултиматум да избира между него и театъра и след като тя отказва да зареже сцената, грабва пистолета.
Но негов приятел, също детски писател – Иван Кръстев, твърди, че причината за неслучилото се самоубийство е съвсем различна. „Става дума за драматичен епизод в живота на Ангел. Тръгнал под септемврийското знаме през 1923 г., след провала той изпаднал в дълбока депресия, душевен колапс, както сам ми е казвал. И вдига ръка да се убие. Но смъртоносното олово минава на сантиметри от сърцето и засяда под кожата на гърба му. Там то можеше да се напипа… С него го заровихме“, пише той в дневника си. Каралийчев споделя с него: „Бях много отчаян. Обезверен.
Това, в което вярвах, се разпадна пред очите ми. Бедността, недоимъкът на пари ме измъчваха… Не можех да понасям повече. Реших да свърша… След изстрела ме закарали в „Червен кръст“, сега „Пирогов“. Заловиха се да ме лекуват. Всичко беше като в полусън. Чувах различни гласове. Отварям очи – няма никой. Една заран вече чух истински глас – висок, развълнуван, женски глас: „Тук лежи годеникът ми, пуснете ме да вляза!“. Отворих очи – моята бъдеща съпруга Вела. Щом разбрала, че съм в болницата, веднага дотърчава с файтон и започна да се разпорежда: „Той се е стрелял заради мене. Ние сме сгодени. Ще го взема да го лекувам вкъщи… Вземам го!“. Нямах сили да се обадя. Тя лъжеше като дърт циганин. Закараха ме с файтона в голям богаташки дом, в какъвто не бях стъпвал в живота си… И там – под грижите на най-известни лекари (Ушеви бяха едни от най-богатите и влиятелни семейства в столицата), които идваха не всеки ден, а буквално всеки час, аз се съвзех“.
Тръгва слух, че писателят е искал да се самоубие заради Вела. По негови думи обаче до този момент той я е виждал 2-3 пъти. И така заедно с куршума с него остава и Вела
до края на дните му. Двамата се сгодяват и заживяват заедно в студентската му квартира. Каралийчев си мисли, че това е неин временен каприз, „че галеницата на видната столична фамилия Ушеви скоро ще си вземе модната чуждестранна шапка и вносните ръкавици и ще си отиде“. Мисли, че и той може да запраши другаде, но любовта им се оказва по-силна. Бракът им продължава 41 години до кончината на писателя на 14 декември 1972 г.
На сватбата им на 1 февруари 1931 г. за кумове са поканени писателката Ана Каменова и юристът и дипломат проф. Петко Стайнов, който обаче се разболява и пред олтара го замества поетът Николай Лилиев. После младоженците заминават на сватбено пътешествие в Париж. След няколко блестящи роли на сцената на Народния театър Вела Ушева става вярна спътница на Каралийчев.
В първата брачна нощ писателят сънува пророчески сън – държи в дома си две птички в кафез. Решава да ги пусне на свобода, те излитат от ръцете му, политат щастливи… и тъкмо да ги изгуби от поглед, те една след друга падат мъртви на земята. Той си спомня за съня си след години, когато едно след друго си отиват двете му деца, уверен, че небето го е предупредило за смъртта им. След трагедията Каралийчев се затваря в себе си. И след време, както след смъртта на приятеля си, изплува с писане. Завършва започнатата повест „Ането“, която е и най-превежданата и издаваната му творба.
Следват години на семейна хармония, в които Вела предано редактира и печата на машина ръкописите на мъжа си, ходи по редакциите да ги носи, докато той се разтушава на риболов с Никола Фурнаджиев. Тя с любов и вкус подрежда дома им в български стил. За него руският писател Константин Паустовски възкликва: „Дивен дом!“, когато им гостува през 1959 г. През последните седем години от живота си Каралийчев е напълно обездвижен от тежка болест и разчита изцяло на Вела, която всеотдайно се грижи за него до смъртта му на 14 декември 1972 г.
Прочетете още:
10 ноември 1989 г. – последният ден на Тодор Живков във властта